Два пъти майка за четири месеца

„Дълго време се питахме как ще познаем нашето дете. Как ще го усетим. Дали ще разберем, че детето, което ни предлагат, е наистина нашето. И това е най-доброто за нас.“

Димка и Митко са двойка на средна възраст, която иска да осинови дете. Тя има дъщеря от първия си брак. За нея осиновяването не е внезапен порив, а идея, която отдавна зрее. Той се терзае – ще може ли да обича чуждо дете като свое? Но нещо го жегва и двамата вече говорят не дали да направят тази крачка, а кога. В края на 2020 година са вписани в листата на чакащите и износват “тази бременност” две години и половина.

Те започват да разпитват предразсъдъците си, които си мислят, че нямат. Имат си Вани и искат момченце, но да е по-светличко. В началото изключват ромския етнос от  профила си. С времето започват да променят представите си за децата, които се предлагат, и изискванията им се смаляват.

Един ден телефонът звъни. За тях има момиченце на годинка и половина – Надето. Още преди да я видят, служителите объркват документите за миг, колкото да стане ясно, че детенцетоима братче.

Срещата е кратка. Димка замръзва, а Митко коленичи, подава играчката, Надето се усмихва и завинаги открадва сърцето му. След като тръгват, той отбива колата, звъни на служителката от Закрила на детето, защото вече е сигурен:

– Това е нашето момиченце.

Минават няколко месеца и телефонът звъни отново: Искат ли да осиновят братчето?

Ще се справят ли? Той е на четири и половина и вече е научил много... от улицата.

Щом решението и за Стефко е взето, децата могат да се видят отново. Когато се приближават, изражението му се променя. Той се усмихва така, както не са го виждали преди:
– Това е сестра ми! Надя!
Той я хваща за ръка, прегръща я, отчупва ѝ от своята закуска и така, хванати за ръчички, тръгват към парка.
Димка и Митко ги люлеят и си представят какъв ще бъде животът им заедно...